За книгата
Терапевтичната стойност на книгата
Защо е терапевтична?
-
Работи не с идеи, а със символи.
-
Детето не трябва да разбира, за да се освобождава вътрешно.
-
Страхът, тъгата, загубата, гневът, срамът и любовта се изживяват безопасно чрез героя, а не чрез преживяването на детето.
-
Финалът организира вътрешно усещане за дом и сигурност – основа на психичното развитие.
-
Читателите, малки и големи, получават вътрешни инсайти без обяснение и без анализ.
Това е терапевтична логика в приказен образ – най-естественият и най-щадящ начин детето да работи с вътрешния си свят.
Книгата не лекува симптоми. Тя лекува усещане.
А това е най-дълбоката психология.
И няма нужда някой да „вярва“ в нея, за да работи.
Тя работи.
корица на книгата
"Чудовището, което стана дом"
от "чудовището,
което стана дом"
от "Чудовището
и сънят между две сълзи"
от "чудовището
и тъгата"
"Приказка за чудовището, което стана дом“ не е просто детска история. Тя събира години наблюдения, терапевтични срещи и тихи разговори с чувствата на деца и родители. Всяка страница носи топлина, близост и разбиране за света на малкия човек, който понякога се страхува, понякога мълчи, а понякога просто има нужда от дом в себе си.
Автор е Пенка Гечкова – терапевт, чиято практика се ражда от любопитство към детската психика, състрадание и умението да превежда сложните емоции на език, който е ясен и естествен за децата. Тя работи през истории, образи и игра, защото това е най-естественият начин емоциите да се почувстват, а не само да се обяснят.
Чудовището и неговият свят Монстрия са илюстрирани по художествен проект на авторката с помощта на AI. Книгата, написана от човек и илюстрована от AI, е доказателство, че сътрудничеството между човек и машина не отнема от дълбочината, думите и преживяванията. Чудовището не е страшно – то е нежно, внимателно и винаги гледа през очите на детето.
Тук ще намерите още снимки, кратки откъси и текстове, които показват духа на книгата и нейната терапевтична идея. Всеки детайл е споделен с грижа – за да може историята да бъде почувствана, а не просто прочетена.
Чудовището, което си изгуби цвета (Приказка 1-ва)
Понякога чудовищата не изчезват. Просто губят цвета си.
И тогава всяка стъпка навън става стъпка към себе си.
Цветът никога не се губи завинаги. Той само се скрива, докато си спомним...
Чудовището, което сподели гласа си (приказка 2-ра)
Понякога не чуваме гласа си — но той чака да бъде чут.
Една топла среща може да събуди думите, които са заспали дълбоко в нас.
Най-красивите чудеса се случват, когато гласът се сподели… и думите отново светят.
чудовището и тъгата (приказка 3-та) .
Спомените са дом, в който самотата не е сама.
Най-тихото „шшшт“ понякога ни връща там, където някой някога ни е прегръщал.
Тъгата често иска да си спомним това.
Спомените са ръце, които пазят топлина…
чудовището, което изслушваше сърца (приказка 4-та)
Понякога, в говорене, забравяме да чуваме.
Собствениците на сърце помнят всяка своя мечта.
Ако забравят някоя — сърцето им я припомня.
Да чуваме сърцето си е по-голямо чудо от това да говорим…
Чудовището, което можеше да чака (Приказка 5-та)
Понякога не сме забързани, а просто сме изгубили част от своята бавност.
И тя ни чака там, където сме престанали да се чувстваме защитени.
Бързостта и бавността не са характери, а избори…
Чудовището и сънят между две сълзи (приказка 6-та)
Когато тъгата стане безопасна, сълзите връщат цветове, спомени и сън, който събира нежност между два свята.
Сълзите не са тъга, а мост, който ни връща у дома.
И обичта никога не изчезва…
чудовището и панделката на страха (приказка 7-ма)
Понякога страхът не живее в черешата, а в панделката, която гърлото е запомнило.
Когато чувствата станат безопасни, панделките се развързват сами.
И вкусът, доверието и свободата отново са на мястото си.
чудовището, което стана дом (приказка 8-ма)
Финалната приказка е проста.
Като всяка мъдрост на света.
Любовта, която не боли, е дом.
С внимание и грижа тялото остава цяло — отвътре и отвън.
Не се прибираш, за да се намериш.
Прибираш се, за да си дом.
